Здравейте всички, боклуци и боклучета, малки и големи!
След кратък размисъл и оказано въздействие и натиск от едно-две места, смятам да се пробвам да стана за смях с опита си да опиша нашето пътуване.
За планирането, детайлите и предварителната организацията, както и за местата, които посетихме, няма много, много да се увличам да ви разказвам. Това са световно известни обекти, за които е писано много и едва ли точно аз ще съумея да измисля нещо интересно и неказано досега.
От опит вече мога да кажа, че просто някои неща трябва да се видят. Така пред монитора или от разказа на някой човек, невинаги може да се улови това, което би намерил всеки сам. Аз по-скоро ще се опитам да пресъздам обстановката и отношенията в нашата сформирала се мини група. Смятам, че ни се получи и бих искал да го направим пак.
Пиша за първи път и бързам да се извиня за всичко, което няма да ви хареса и е свързано с моята неопитност. Ако на моменти бъда прекалено обстоятелствен, многословен или пък твърде постен и безинтересен, не се притеснявайте да разгледате само снимките. Важно е накрая да ме похвалите, да стискате палци евентуално да не се пробвам друг път, а пък аз да остана с впечатление, че съм майстор на пътеписите и с нетърпение очаквате моето следващо произведение.
Така. Започвам без много, много да увъртам, че като си спомням колко много неща преживяхме и колко много случки има за разказване, май доста писане ме чака.
BW За всичко което ви интересува и не съм се сетил да опиша, не се притеснявайте да ми се обадите и да ме поканите я на обяд, я на вечеря. Ще ви разкажа всичко, дори с най-малките детайли, да не съм луд да отказвам храна?!
Малко за участниците:
Пламен и Бени.

Прекрасни хора и страхотна двойка. Да се пътува с тях е удоволствие. За жалост ги познавам от сравнително скоро и само си представям какви други моменти в тяхната компания съм пропуснал, но за в бъдеще ще гледам да наваксам. Попътували са доста, изградили са страхотен екип помежду си, отгледали са си децата и нищо не им пречи сега да консумират всички радости на живота.Заедно и неразделни, та и даже на мотор. Браво!

Пухкавия чаровник г-н Великов, Водния дух или талисмана на групата.

Като че ли някак си ми е неудобно да ви обяснявам колко харесвам самия себе си Надявам се да ме похвалите
20.06.2014, петък, ден 1-ви, София-Белград

Ранно тръгване от ОМВ-то без много изпращачи.

Целта ни беше да разделим пътя от София до езерото Блед на две части, а по пътя да спрем на обяд в село Лукавица в Сърбия, за да се насладим на месните специалитети. Още с преминаването през сръбската граница се изплъзна крилата фраза от един сръбски полицай и стана ясно, че това пътуване ще бъде под знаменателя на шегите и самоиронията... А именно:

Приключихме с проверката на документите, попитах полицая, така, лаф да става, да си припомня къде точно беше така известното заведение в с.Лукавица, което те със сигурност знаеха. Човекът ми обясни идеално, а аз вече облекчен се завтекох към Илийката. Поради елегантната си фигура и натоварения мотор, Великов изпитваше известни затруднения при първоначалното си позициониране върху мотора. След оказано съдействие от моя страна, той подкара мотора си и напусна пределите на сръбската граница пред очите на двамата полицаи. Аз ги поздравих, кимайки им с глава и бавно потеглих. Гледайки Илийчо, полицаят рече нещо на сръбски от рода на: „Не мое се укачи на мотора, у Лукавица е тръгнал....” Докладвах за чутото на Илийката и се спукахме от смях.

Пристигнахме в заведението обезумели от глад.

Поръчвахме и поръчвахме, а все още не ни сервираха нищо. Едва щом започна да пристига поръчаното, осъзнахме колко много всъщност бяхме поръчали.

Изядохме 1/4 от поръчката, другото ни го пакетираха за „вкъщи” и къде-къде – на Великов на мотора. Предупредих го да не намалява покрай кучета, че току-виж някое му се метне на задната седалка, където беше вързано яденето и да не го пусне чак до Белград.

С изключение на това, че ни отбиха през Бела паланка поради взривни дейности по основния път, придвижването до Белград си беше пълна скука. Лесно намерихме резервирания от Илийката хотел, настанихме се и хукнахме да пазаруваме. Основно купихме около 10-тина бири, нищо друго, нали си носехме от Лукавица. Така, по бира за отскок на двора на хотела,

после душ и хайде по леглата. Нещо имахме проблем със СПОТ-а, та се наложи да се консултирам със Събин и Бойко и след техните инструкции всичко беше наред. Гледахме мача, пиехме бира и чакахме Пламен и Бени, които по това време тръгваха от София. Към 12:00 вечерта GPS-ът на Пламен (Димитричка) ги доведе на 100-тина метра от хотела. Илийчо слезе да ги посрещне, а аз останах да се „по“събудя, че бях задрямал. „По“хапнахме, „по“пийнахме и по леглата.

21.06.2014, събота, ден 2-ри, Белград – езерото Блед

Събудихме се сравнително рано, направихме кафе, смазахме веригите, багажа по конете, снимка за изпроводяк

и газ по магистралата. Пламен има златно правило, което спазвахме стриктно. 100 км или един час пътуване, което първо настъпи и следваше задължителна почивка. По този график за обяд си намерихме „Отморище“ на магистралата,

извадихме провизиите на една тревичка (даже и след вчерашната вечеря по никое време, все още имахме ядене от Лукавица) и яденето започна....

Сем. Пацови бяха много добре подготвени. Имаше ементаУец, деУикатесен салам „Маджаров” от бут и какво ли още не. Аз и Илийчо шашнахме Бени колко бяхме подготвени. Илийката извади пластмасови чаши за многократна употреба в различни цветове. Четири на брой, за да може всеки един от нас да си ги разпознава през цялото пътуване. Аз пък извадих клечки за зъби, конец и няколко вида мокри кърпички... По“зареждахме, „по“пушихме, „по“почивахме и газ по магистралата, че пред нас жадно стоеше дългия път. Хърватската магистрала няма нито един завой в продължение на ... стотин километра, като надморската височина варира между 79 и 92 метра буквално. Скучно, но за сметка на това уморително и продължително.

Влязохме в Словения. На първата бензиностанция си закупихме винетки 7.5€ за 7 дни, а Пламен има навик на всяка бензиностанция да си мие мотора с тези (неща) за стъклата. Не пропусна и този път и придружени с лъскав FJR, се отправихме към крайната ни цел за деня. Не след дълго каране по магистралата, пред нас се откри величествена гледка. Това Алпи, това Доломити, всякакъв вид планини... Нямах толкова RAM да възприема визуалната информация. Цъках с език и си мислех, как изобщо не съм подготвен за предстоящите гледки.

Димитричката на Илийката (GPS-a му) ни заведе точно при Марко.

Къщата му за гости беше уникална.

На тихо и спокойно място, но същевременно на 50 метра от езерото. Нямаше време за много кипрене, преоблякохме се

и хоп на езерото. Блед на залез слънце. Много красиво и романтично.

На брега имаше заведение с лятно кино.

Бързо по една-две бири.

Едва тогава разходката по крайбрежието започна.

Така след 10-тина минути и 20-тина снимки, бързо-бързо приключи в отсрещното заведение.

Вече бяхме много гладни, а и биричката ни поостърга, та се закотвихме точно до кухнята.

Бях забравил от предишното пътуване, че телешката супа в Словения е една наистина ГОЛА ВОДА и набързо с Бени си викнахме по една. Пацо като аристократ заложи на по-скъпата – рибена чорба. Скоро пред разочарованите ни погледи с Бени ни сервираха по една порция гореща вода (мили са тенджерата явно) с малко фиде и телешки бульон „Маги“ за по 3.5 €...

При Пацо нещата изглеждаха по-добре.

В супата си имаше мида, скаридка, която изсмука основно и дори парченца риба???... Явно имаше защо. Чарджиха го 5.50€… „По“засърбахме и зачакахме основното.

То вече беше идеално и студената биричка беше само негово допълнение. Хапнали, щастливи и доволни се отправихме към “Guest house Марко”. По пътя имаше колела под наем, които Илийката пропусна да наеме... Както и да е. Двамата с Пацо след доволното количество бира не пропуснаха да разтоварят бойлерите до една върба точно до езерото пред погледите на няколко словенски лебеда, след което доволни, с бавна и изпълнена с гордост и героизъм крачка се понесоха по алеята.

22.06.2014, неделя, ден 3-ти

Настъпи и следващият ден.

Този ден атакувахме Глоса, та всеки един с нетърпение и малко притеснение очакваше да види времето навън. За наш късмет небето беше чисто и само едно малко бяло облаче плуваше в далечината, просто за фон. Великов събра багажа, „по“затвори куфарите

и седнахме да обсъдим маршрута. От гр.Lienz нагоре всичко беше ясно, но по придвижването до там имаше какво да се избегне или какво да се обърка. Постигнахме консенсус и решихме за разнообразие този ден да водя аз Бях настроил Garmin-чето без платени пътища, без магистрали, по най-прекия маршрут и т.н. Тръгнахме.

Първо „по“обиколихме езерото с моторите, докъдето можеше. Щракнахме по снимка

и подхванахме трака ми. Познайте?! Моята Димитричка ни преведе по 10 км офроудче, намиращо се в Национален парк Триглав,

под самия едноименен връх. Езерото Блед остана зад нас, а ние се отправихме по посока Wurzen pass. Пътят си беше трошляк през гората.

Срещахме и се разминавахме само с колоездачи.

Даже по едно време се чудех дали няма да излезе някои горски да ни скъса по един билет-глоба. Според мен там за превозни средства си беше забранено. Имахме късмет и след половин час асфалтът се появи.

Спътниците ми ме „по“нахраниха, теглиха ми по една майна мислено и продължихме. Само видяното по пътя успя да смекчи присъдата ми за разкарването на мотори 300 кг + през тази черна алея и отново бяхме приятели . Заредихме на бензиностанция по пътя, „по”починахме малко, все пак беше минал един час и часовникът на Пламен алармираше. Кафе, кола, нещо сладко и по посока на глетчера. Пътищата както в Словения, така и в Австрия са страхотни. Асфалтът е перфектен, виражите в завоите са с идеален наклон и не на последно място – гледките.

Разкриват се след всеки следващ завой, след всяко следващо възвишение, коя от коя по-величествена. Просто караш, глътнал си бастуна и не вярваш на очите си. Поне аз така се чувствах.

Неусетно се озовахме в Австрия. Заредихме, купихме винетки за по 4.5 € на мотор, и така почти неусетно стигнахме малко преди гр. Lienz или по-точно на разклона по пътя за ледника Grossglockner. Не ни бяха нужни нито карта, нито GPS, за да сме сигурни, че се движим във вярната посока. Пътят беше осеян с групи мотористи, екзотични модели коли и какви ли още гъзарии, всичко за което бях само чел и гледал клипчета в you tube. Подминахме къмпинга на Баклански Lassach и спряхме да се снимаме до един много красив водопад в далечината над пътя.

Следваща спирка се оказа плащачката в началото на прохода. „По”платихме по 25 еврака, взехме всичко каквото ни се полагаше, стикери, лепенки, карта, диплянки и т.н. Не е евтино, но поне аз си дадох парите с кеф, просто хората там знаят как да ти ги вземат. По пътя нагоре, в ушите ми ехтяха думите на Драго: „Да не пропуснете да завиете на кръговото наляво!”. Естествено, нямаше начин да се объркаме. Имаше и табели, а и основната върволица се движеше точно в нашата посока. Нямахме представа какво ни очаква горе и постоянно търсихме места за спиране, за да правим снимки.

Не след дълго ни замириса на глетчер и с пълна газ се изкачихме.

Бариерата,

шкафчетата,

паркинга само за мотори...

Всичко си беше на място, точно така както съм го гледал в нета. Паркирахме и, негласно, пред величието на пейзажа запазихме минута мълчание. Всеки преживяваше сам гледката. Думите бяха излишни. Трябва да се види. Това, което се разкри пред нас, наистина беше впечатляващо. Малко се замотахме с багажа заради Великов. Шкафчетата работят с монети от 1 €, а той нали е началник, монети под 2 € не признава, просто за него не представляваха интерес и естествено нямаше, но при Пламен и Бени няма „няма“.Услужиха му с удоволствие.

Започнахме със снимките, а на този фон и да искахме, не можехме да направим лоши такива.

След различни пози и режисури попаднахме в капана за туристи. Магазинчето за магнити, блузки, сувенири, сандвичи, напитки... Всеки доброволно се ожули с шопинг терапия, кой с магнит, кой с друго нещо. Хапнахме по мини сандвич от 3 €, Snickers на промоция 2.4 € и се заприготвяхме да си тръгваме. Времето беше слънчево, но нестабилно и паркингът се беше поопразнил. Е, не чак толкова колкото на снимките на Балкански, но все пак по-голяма част от мотористите се бяха изнесли.

Поехме в нашата посока, напред и нагоре

Не ни се тръгваше. Следваща спирка беше на плаца с мерника към върха.

Намерихме мястото, отклонихме се от главния път и покарахме малко по павираните серпе нтини. Там горе вече се изкефихме на макс. Даже и Илийчо, който се беше „по”уморил малко и първоначално не желаеше да се качва, замени умореното си изражение с топла усмивка

и попълни колекцията си от снимки по маршрута на Глоса. Позяпахме, поснимахме

и започнахме спускането към Капрун.

Там Илийчо беше резервирал място за спане, което неговата Димитричка също знаеше . Заведе ни точно пред пансиона, който се оказа много добро място с чудесна гледка.

С изключение само на това, че бяхме на последния етаж и мъкнахме багажа нагоре по стълбите, но това за „атлети” като нас беше ниска цена. Стаята ни беше решена в порно-италиански стил. При вида й, Великов не издържа и веднага позира на спалнята за спомен.

Качихме снимката във фейса и тя събра най-много like-ове и коментари... Какво да се прави, харесвате си го човека. Аз побързах да изпреваря всички за тоалетната защото от гледките в планината буквално се бях насрал Проветрих, дезинфекцирах с хлорна вар, преоблякох се и слязох на двора да се сезирам с обстановката. Имаше беседка с маса и столове, които си заплюхме.

Аз и Пламен се метнахме до близката бензиностанция Shell, за да си закупим най-необходимото – хляб и бира . Беше неделя, а в Австрия явно в неделя никой не работеше. Бели хора! Докато пазарувахме, Бени и Великов приготвяха софрата. Носехме газово котлонче, на което за секунди Великов приготви бака боб (от едрия), макарони сос „Болонезе” и май някакво телешко месо. Бени пък наряза любимия салам на Пацо (това прозвуча някак си болезнено ) „Маджаров” бут, фиУе еУена, ементаУец и разни други вкусотии. Щракнахме по едно фото на пълна маса и настъпихме алкохола.

Пацо и Илийчо бяха добре заредени (ракия, уиски, водка) в немалки количества. Тогава разбрах защо на мотора на Пламен нямало място за спални чували и се налагаше той и жена му да спят с куфража, без завивка. Под звънтенето от наздравиците с пластмасовите ни чаши започна да се спуска мрак и опитахме да светнем лампите на беседката. Оказа се, че няма крушки и момчето от рецепцията любезно ни оказа съдействие, като ни монтира такива. Не след дълго, момчето пак ни посети. Този път инициативата беше негова. Информира ни, че децибелите, коитo използваме на купона, трябва рязко да бъдат намалени след 22:00h, за да отговорят на тамошните норми. В противен случай съседите веднага се оплаквали в полицията, следвало посещение на място, глоби и т.н. Съобразихме се с този „ред“ (все пак сме хора с висше, Илийчо май с две ), но не пропуснахме да обсъдим и оплюем скучния скапан живот, който водят. След оказания час компанията се затътри до стаята, където фиестата продължи. Точно така. Стаята. Единствено число! За по-тънкана за първа вечер щяхме да спим всички в една стая, заедно... Стана късно, Пламен все още се опитваше да ни хлъзне с думите: „Хайде по още едно последно и си лягаме...“ Да, бе, да . Никой не му вярваше. Наистина беше вече късно и трябваше да си лягаме. Така и стана. Легнахме си всички, но само един спа . Пацо така бичеше дървен материал, че можеше да изнасяме паркет за Китай . Милата Бени е свикнала, но аз и Великов дадохме по един караул в чест на съня на Пацо и в очакване на утрото.

23.06.2014, понеделник, 4-ти ден

През този етап предвиждахме да се придвижим някъде до Мерано, Италия, за да спим по-близо до Стелвио, който щяхме да атакуваме във вторник.

В цената на нощувката беше включена и закуска. Точно в 8:30h бяхме пред шведската маса, а в 8:40h нямаше смисъл другите от хотела вече да слизат. Храната някак „рязко“ се разпредели от подносите в нашите чинии, та даже се наложи и да ям неща, които по принцип не обичам . Но какво да се прави. Борба за живот. При нужда човешките възможности са неограничени. Естествено, аз и Великов хапнахме само „малко мюсли“ преди сьомгата, пушената херинга, баварските наденички, гъши пастет, кисело мляко, яйца с лук… пълнозърнести както и НЕпълнозърнести гевречета и други... . Всичко друго от шведската маса, старателно натъпкахме по джобовете за правене на сандвичи по пътя после. След обилната закуска беше време за „стрелби“. Започна едно изчакване пред сервизното помещение, мани, мани... Общо взето обилната закуска много забави тръгването ни.

Преди да потеглим обаче, искахме да посетим едно красиво място, за което ни беше споменал Драго. Поинтересувахме се и персоналът ни упъти. Оказа се на 2 км от мястото, където бяхме отседнали и решихме да се разходим пеша. През цялото време (20 минути пеша), Пацо съжаляваше, че не е тръгнал с мотора, и нонстоп се оглеждаше за градски транспорт, като не пропускаше да седне на всяка пейка.Аз се прецаках, прецаках и Бени, като я убедих да си вземем якетата.Мислех си, че при водопадите ще бъде по-студено. Нищо подобно. Пламен и Илийчо мааха по къси чорапки и къс ръкав и им беше перфектно.

Не след дълго намерихме мястото.

За него снимките могат да разкажат всичко.

Пресирани от времето, минахме по кратката, но за сметка на това бърза обиколка и поехме към пансиона.

По пътя снимахме прекрасните къщи и хотели, окичени с най-различни цветя и се чудихме как дори и камионите, които минаваха по шосето и превозваха земна маса, не са поне малко мръсни? И до сега не знаем!

Следваше опаковане на багажа, обличане, сравняване на маршрута по GPS-ите с картите. Заредихме на Shell-а, където Пламен се чудеше как да спре радиото си на мотора. Беше нещо забило и не реагираше на никакви команди. Цялата бензиностанция бе доволно огласена от новини на немски. Наложи се да махне задната седалка и да откачи клемите на акумулатора, след което спокойствието в Австрия се завърна и потеглихме.

Пътят беше ужасно хубав. Крайпътните градчета се редуваха кое от кое по-китни. Не след дълго се отклонихме и хванахме през планината на юг.

Знаех, че ни предстои преминаване през доста дълъг тунел и щом излязохме от него, доста се изненадах, като ни сурвакаха с по 10 € на мотор. Просто или нямаше, или не бяхме видели преди това табела, че преминаването е платено. Нормално. По този начин през тунела се спестява бая път, изкачване, спускане, завои... Няма как да не е платено.

Следяхме пътя за едно малко отклонение за поредния pass към границата с Италия. Дебнехме до последно да заредим максимално близко до италианската граница, но да сме все още в Австрия, защото цената на бензина в Италия беше сравнително по-висока. Спряхме на последната възможна, където един италианец зареди 5-6 туби по 20 л. И напълни резервоара на колата си догоре. Явно имаше защо!

Въпреки подготовката за бензиностанции на самообслужване, видяхме зор, докато накараме колонката да заработи. Пламен първи се престраши да пусне 10 евро на машината. Дотук добре. Поиграхме си, кой номер колонка, от кое гориво, на какъв език да си комуникираме... и машинката заработи. Усмивката на Пацо угасна в момента, в който установи, че напълни резервоара за малко под 8 евро. Тогава си казах: „Всичко е ок. Ще добутам Фейзърчето и ще намажа от платения от Пламен бензин...” Нищо подобно. Пацо клати мотора като кола с газова бутилка на газостанция, надува с уста, пълни в жабките на мотора, сипва си по джобовете, куфарите и къде ли още не. Пред увисналото ми чене събра всичко, за което си беше платил.

Дойде и моят ред. Стисках едни 5 евро, с които мислех да си „оправя живота“. Не исках да препълвам резервоара, а и моторът ми харчеше по- малко , мислех си че ще ми стигнат. Не можах да го напълня до горе, но нищо, поне не сипвах никъде другаде освен в резервоара...

Илийчо беше последен, метна той една десетка, но и той като FJR-а не успя да побере повече от 8 евро. Тогава настъпи дългоочакваният от мене момент. Изобщо не се наложи Илийчо да ме моли и да повтаря поканата. Доволен от стратегията си и „изкярил“, поне малко върнах усмивката на лицето си. (Сега се сещам. Като оправяхме сметките помежду си, тези 2 евро и едни 1.2 евро за Snickers на Глоса не съм ги платил на Илийчо. Нищо, ще го черпя тук в БГ една бира уж от 3.5 евра, по онези стандарти и всичко е точно. )

Продължихме към Италия. Проходът, през който минахме, беше много красив. Малко преди Италия бяхме спрели за снимки

и пристигайки, разбрахме, че снимките са ни стрували 45 минути закъснение. Поради тесния път в следващия участък от прохода, по посока от Австрия към Италия можеше да се преминава всеки първи 15 минути на всеки започващ час.

През останалото време се изчакваше да премине трафикът от Италия. „По“спряхме и зачакахме. Направихме по снимка, а до нас паркира един Triumph Tiger Explorer 1200, любимият ми. За пръв път имах възможност да го разгледам. Дотогава не го бях срещал на живо. Мисля, че подобна концепция мотор напълно удовлетворява изискванията ми. Достатъчно мощен редови двигател, дълбоко и удобно стандартно регулируемо окачване, изправена, удобна и комфортна стойка на ездача, възможност за влачене на много багаж, стандартни тракшън, ABS, подгрев, халогени, мощен алтернатор за всички тези консуматори (мисля, че беше някъде 975w), а бе, всичко, за което си мисля. Достатъчно динамичен на пътя, не чак толкова лош за някой лек оф. Друго не се сещам, а и тези от Triumph май трябва да ми дадат някой лев за рекламата, която направих!?

Любувахме се на пейзажа и мотора, правехме снимки и времето мина неусетно.

Чакащите започнаха да се подреждат на опашка. Наредихме се и ние. Последните минути преди светофарът да светне зелено и да ни пуснат, атмосферата беше като на старта на F1 или поне на Moto GP. Всички се бутаха по-напред и адреналинът сякаш се покачваше с всяка изминала секунда чакане. Не мога да си представя какво изпитват състезателите на старта.

Тръгнахме. Тук-там някоя кола разделяше колоната мотори, пътят беше широк колкото за една кола, наклонът – сериозен, завоите 180- градусови, че и отгоре, темпото високо и еднакво за всички, нямаше кой да те чака и, искаш – не искаш, караш здраво.

Чувах в шлема Великов, който сподели, че толкова мотористи не бил виждал дори и на откриване на сезона в София. Естествено както навсякъде така и тук си имаше мърша. Едни латвийци се бутаха, изпреварваха на най-неподходящи места и бяха готови да платят всяка цена, само и само да стигнат първи. Къде, според мен, и те не знаеха. Ние пък се наслаждавахме на пътя, гледките и факта, че Бени ни снимаше в движение.

Слязохме в ниското и след почивка-две установихме, че днес няма да се отървем от дъжда. Жалко, защото маршрута ни минаваше през гоуЕмия Доломит, така добре описан от Балкански и някак си на дъжд..... Не след дълго капките зачукаха по канчетата ни. Спряхме да се облечем под една стряха по пътя, заедно с някакви чехи. Аз се спретнах набързо, Великов довършваше и точно тогава времето някак се оправи и всичко просветна. Под предлог, че им трябва много време, семейство Пацови решиха да продължат без дъждобрани. Убедих Илийчо да не се разопакова и заедно с него продължихме подготвени за най-сериозния дъжд. Оказа се, че не сбъркахме. След по-малко от 5 километра се развилня такава буря, че само късметът и една бензиностанция спасиха семейството от удавяне. Изчакахме ги да се екипират и продължихме под дъжда. Не разполагахме с време да чакаме да спре, гонехме определена точка, а пък и небето така посивя цялото, че едва ли щеше да спре скоро. Така пътувайки си през дъжда, започнахме катеренето на поредния проход. Моята Димитричка се счупи от указания за преминаване по предстоящите макарони (завои). Толкова стрелки и посоки с такава графика не бях виждал досега. Кефех се на пътя и малко дръпнах от основната група. По този начин връзката с комуникацията на Илийчо се разпадна и се лиших от секси въздишките му по завоите, които ме съпътстваха през целия път. (Изобщо не е лошо. Сега си мисля, че занапред ще ми липсват. Нещо като хъркането на Пламен.) Изчаках ги малко след върха. Не можех да не споделя гледката с Великов. И двамата бяхме „по“прочели някой друг пътепис с подробно описание на пейзажа, а сега и ние бяхме част от него. Емоцията за двама ни беше голяма. Някак продължавахме с изпълнението на „to do list“-а и трябваше да си го споделим. Бяхме запалили по пътеписите дори и Пламен. На почивката и той превъзбуден: „А бе, това тука не ви ли е познато от снимките на това момче... Ааааааа как му беше името... Балкански ли?”.

Положително клатехме глава с Илийчо... Аха, точно това е.

Преминахме pass-a, в ниското вече не валеше и час по-скоро искахме да пристигнем, че и вече беше застудяло. Криво-ляво, без да ни вали, влязохме в Мерано. Димитричката на Пламен знаеше някакъв къмпинг и го пуснахме отпред, той да води. Предварително бяхме проверили, двойна стая под 100 € нямаше и знаехме, че ще се спи на къмпинг. Всъщност това беше първата вечер, в която нямахме резервация.

Пламен поведе, ние го следвахме и така не повече от километър. Изведнъж ни връхлетя страхотна буря. Бяхме в окото на звяра. Пътят беше пресечен от няколко кални реки, които влачеха камъни буквално колкото детска раница. Нищо не се виждаше и наистина не можеше да продължим да се движим. Такова нещо ми случваше за първи път.

Отбихме и се подслонихме на рампата под навеса на някакъв склад, колкото дъждът да премине. След 10 минути бурята утихна , вятъра спря да духа и остана само дъжда, който почти вече отминаваше. Отново Пламен ни поведе. Полутахме се малко, но намерихме camp-а. Оказа се, че бунгала нямат. Имат само места за палатки. Решихме да опитаме да потърсим друго място. Беше студено и мокро и предпочитахме да не опъваме тенти.

Само Илийчо беше железен. Него дъждът не го стресна и знаейки цените на хотелите, беше на мнение направо да останем. Групата обаче беше 3 на 1 и обикалянето започна. От първото хотелче ни оферираха по 52 € на калпак. Подминахме го. Оглеждахме се за табели за стаи или нещо подобно. Следвайки една от тях, се озовахме на задънена улица, на която по нищо не личи коя е къщата която предлага тези „ZIMMER”. Паркирахме в края на улицата, слязохме от моторите и започнахме да търсим. От една къща наизлязоха хора, Илийчо им обясни със знаци, че търсим място за спане. Разбраха ни и ни показаха мястото. Звъняхме доста време, докато ни отвори един дядка поне на 100 години. Беше като от психо филм. Вътре тъмно, от стените се озъртат препарирани животни... Нямам думи. Въпреки, че се намирахме в Италия, всички говореха предимно немски. Пробвахме, но не можахме да се разберем и тогава дядката повика на помощ жена си. Бяха си лика-прилика. Тя по пеньоар, една бяла набръчкана кожа, бледо лице с крещящо червено червило и дълги жълти нокти... Здраво скери. Осведомиха се от къде сме и какво искаме, след което ни зашиха с цена от 40 евро на човек. Олекна ми че няма да отседнем при тях и с усмивка се запътих към camp-a. По пътя с Илийчо си говорихме, че къщата приличаше на „къщата баба Яга“ и нищо чудно утре и ние да виснем препарирани по стените или най-малко да си направят супа от нас.

Така в приказки неусетно отново бяхме пред затворената вече рецепция на къмпинга. Свиркахме, звъняхме, викахме, но нищо. Никой от никъде не се показваше. По едно време се появи турист като нас, който вече се беше настанил, говореше английски, обяснихме му положението си, а той подвикна под един прозорец някой по име. От там надникнаха хазяите. Уговорихме се да ни предоставят един навес, сушина под която да разпънем. Там обаче нямаше място за три палатки и подготвеният Великов отиде на мократа поляна до една изоставена каравана.

Навесът беше точно до баните.Установихме се

и започнахме да се оглеждаме, къде да разположим софрата. Навсякъде беше вир-вода, само пред затворения вече ресторант на къмпинга, имаше суха част от пейка с маси, защитени от една козирка. Самонастанихме се. Извадихме провизиите от закуската в Капрун. Алкохол, кашкавалче, малко хлебец... Направо да ни ожали човек и стартирахме веселата част.

Човек, с който се бяхме запознали по-рано, беше излязъл с жена си да разходят пекинеза. Поздрави ни и се поинтересува откъде сме, откъде идваме и накъде сме се запътили? След като с гордост си казахме и майчиното мляко, човека разкри пред нас, че всъщност и той е моторджия. Нещо повече. Бил президент на официалния клуб на BMW в Холандия и на следващия ден си тръгвал, за да помага в организацията на събора на BMW в Гармиш. Покани ни официално, да отидем и да бъдем негови гости, да се запознаем с марката, защото бил забелязал, че нито един от нас не пътува с правилната марка мотор. Е тук вече грейнахме, и поразбудихме иначе вече позаспалата ни компания. Всеки имаше какво да каже, Пламен се похвали, че има RT ама е в BG, убеждавахме го, че и ние имаме живи приятели бе-ем-висти и така започна едно надвикване на интернешънал инглиш... Коя марка е по-добра, защо и общо взето вариации на темата по тези два въпроса. Човечецът ни разведри обстановката, пожела ни лека нощ и се отправи към караваната си. Както той, така и жена му бяха много изтупани. Изобщо не можех да предположа, че са на каравана. Спретнати, чисти и изгладени. По всичко личеше, че прекарват добре времето си.

Дори и това да беше само на външен вид, аз им се изкефих много. Тя се вълнуваше от неговите закачки с нас за моторите, той пък за момент не изпусна да я напарви част от разговора и през цялото време я прегръщаше... Наистина бяха заедно... Дори и на тази възраст ... Яко. Наядохме се, на мен ми беше нещо криво. За пръв път бях на палатка, беше мокро и студено... Отврат, не си го представях така. Запътих се да си лягам, а Пацо и Великов се заядоха нещо с алкохола. На сутринта се установи, че са победили в схватката. Бяха изпили дори едно шишенце от 200 мл с червено вино, което Бени дотогава старателно беше опазила за лична консумация.

Събудих се доста рано 5-5:30h и повече не можах да мигна. Палатката ми в единия край беше доближена до „апартамента“ на семейството, а Пацо беше изпаднал в транс с хъркането. Хъркаше, та пушек се вдигаше.

Направих си кафенце и подпуках картите с маршрута за деня. Поне засега не изглеждаше, че ще вали, въпреки че все още беше мрачно и хладно.

Хората от къмпинга започнаха да се разбуждат и заприиждаха към баните. Естествено минаваха през нашия лагер.

Поздравяваха ме с „Морген”,

С чисто нов (бранд ню) Мерцедес МЛ и каравана дълга колкото ремарке за тир, пред мен се спря тръгващият си чичко, президентът на клуба на BMW в Холандия от снощи. Разменихме си вежливости, пожелахме си приятен път, каза, че все пак ще ни чака и ще се радва някой път да ни види в Гармиш... Аз пък не се стърпях шеговито да го заям и му викам: „А бе, BMW не превеха ли джипки? Защо си дърпаш къщичката и разчиташ на неправилната марка?.. Той се усмихна, направи се, че не ме чу, позиционира си скоростното лостче в позиция “D“ и отпраши с 300...

Илийчо също вече беше буден и простираше палатката си да съхне.

Тримата се консултирахме и решихме да будим вече и Пламен. След снощната алкохолна фиеста, докато ставаше, рязко го сви коремът и потъна някъде за около половин час. Не знам защо повечето хора излязоха от тоалетните и възмутено коментираха нещо на висок глас. Именно от там, с усмивка на уста, облекчен след стрелбите се появи и Пламен с думите: „Бени, къде ми е еди-к’во си?... Да „По“ядем нещо, а?... Какво има за ядене?”. Така в шеги и закачки премина сутринта.

Следваше вече познатата ни организация. Веригите, маслото, картите, багажа, лек ремонт и пак на път.

Днес ни очакваше Стелвио. Преди няколко години не можех да му запомня името и постоянно с Асен се питахме за този проход , гледахме снимки, клипчета, а днес щях да мина от там. Направо не е истина, не можех да повярвам. Бях на път да осъществя една моя мечта. Само Асен ми липсваше. Представял съм си, че ще борим СТЕЛВИО заедно първия път. Нищо. Така поне имам поне още едно сигурно ходене до там, с Асен .

Пътя от Мерано до Стелвио се вие между безброй ябълкови градини. С Великов коментирахме откъде идват италианските ябълки в „Билла”. Заредихме на бензиностанция малко преди прохода. Първите 2-3 завоя не бяха нищо особено. Оказаха се обаче само те. На горе купонът започна. Винаги съм мислил, че там е мястото, където ще раздавам само ръчки. Да, ама НЕ.

Катерехме Стелвио от север,емблематично място и снимки, свързани с прохода. Обратни тесни завои с огромна разлика в денивелацията на двете прави. На десните завои, на които не можех да навлизам в насрещното, имах чувство, че асфалтът толкова се доближава до мотора, че аха-аха и да не мога да си свия повече десния крак и направо ми опираше в кормилото, а изобщо не накланях мотора. Първоначалните планове за върховно удоволствие от завоите се изпариха и по едно време си стана направо оцеляване. Спряхме на една тераса още в ниското, за да поснимаме.

Там успокоихме „жилата“, премина първоначалната еуфория и стрес и от там до върха поне за мен беше огромно удоволствие.

Просто в първия момент очакванията ми не се покриваха с действителността и някак всички около мен ми се струваше, че летят, а аз се борех с трасето. Хубавото е, че беше за малко, в самото начало, и не бях пропуснал всичко в притеснения. Влязох в ритъм, хванах темпото и останалото си дойде само. Нямаше как да не се получи. Даже карах с отворена каска, та да ме видят, че съм усмихнат. До преди това направо си плачех тихичко в лека истерия в шлема (шегички).

Пристигайки на върха ни посрещна очакваната дандания. Намерихме място за моторите, „по”съблякохме се, но не много, защото не беше кой знае колко топло, някакви си 12°C и се сляхме с тълпата.

Докато се любувахме на едно Мото гуци, до нас акостираха две „Дукати”-та, наточени, както те, така и пилотите им. Естествено с кожени спортни екипи от същата марка, маркови шлемове, скъпи ботуши, атлетични фигури... Мани, мани. Почти можеха да спорят по манекенство с наш Илийчо След като свалиха каските, за изненада на всички, лъснаха две германски старчета на по 60 години +, с бели коси (не руси) и с бели мустачки. Онемях! По-рано същите мотори ми бяха направили впечатление. Изпревариха ни по завоите нагоре, каква газ раздаваха, на какви „ножки” се радваха и буквално си играеха с моторите по пътя. Идваше ми да се снимам с тези ентусиасти. Едва отърсили се от видяното, пред мен лъсна паркиращ мерцедес AMG ... Като онзи, safety car-a на F1, каран от бабка и дедко, с общ сбор на годините около броя на конете на моята моторетка (сто четиридесет и нещо). Бели якички, изгладени блузки, дядото с шапка и очила, бабата – кърпа, все едно излизат от някой филм. Явно гъзарията тук беше нещо нормално. Скоро всичко това отстъпи на заден план. Просто свикнахме и не ни правеше впечатление. Бяхме на върха, гледката беше уникална.

Намерихме си места в заведението точно на ръба на скалата и единствено за да завършим картината, оставаше да поръчаме от сандвичите с вурстчета и кисело зеле. Това си беше местен италиански специалитет.

Сега виждам на снимката, че Пацо е "скрил" нещо под тенискта. Ако помни да каже какво...

Хапнахме, пийнахме кола, Пацо естествено бира, а аз мернах онзи дядка, който продава наденички на сергия и присъства в почти всички клипчета в you tube, свързани със Стелвио.

Времето се влошаваше и ако искахме да направим по още някоя снимка, трябваше да побързаме с манджата. Бени и Пацо се завтекоха за „евтини” магнитчета от по 10 €, а двамата с Великов отидохме на по-добро място за снимки.

Междувременно „по”заваля. Лек дъждец, който след минута премина в огромни капки, които падаха от небето, а след още 5 минути – ледена суграшица. Снимахме, каквото снимахме и започнахме да обличаме дъждобраните. Бурята се усилваше и студени иглички жулеха лицето ми по диагонал. За отрицателно време всичко се промени. Пейзажите изчезнаха и всичко стана просто сиво. Събрахме групата, семейство Пацови също се бяха „по”облекли и подкарахме по програма.

Южната част не беше толкова остра, завоите бяха по-„прави” и тук-там малки водопадчета пресичаха пътя, така, за фон.

Спуснахме Stelvio и подхванахме следващият проход. Гонехме Ponte di Legno и някяк на един дъх презкочихме Gavia pass. От там е и снимката с МАРМОТА Известна част от пътната настилка не беше много добра, но това не ни попречи към колекцията с проходи да прибавим и този.

От Ponte di Legno имаше още малко макарони и се включихме на главния път за горната част на езерото Como. Беше време за кафе. Преминавайки през страхотно малко италианско градче, мернахме кафене с огромна табела FREE WI-FI. Това беше нашето място. Обърнахме и паркирахме пред кафето, редом с няколко GS-a на някакви гърци, които пътуваха за Стелвио.

Поръчахме по кола и кафе (лунго) и чатът започна. Нямахме нет от няколко дни и му се нахвърлихме като мухи на лайно. Постнахме някоя друга снимка, обадихме се в BG полафихме с гърците и обратно по моторите. Нямахме кой знае колко път до езерото Como, което беше наша крайна точка за деня, но и нямахме представа къде ще отседнем. По-ранното пристигане и настаняване щеше само да е в наш плюс.

Пътувахме, а дъждът, който виждахме в далечината и смятахме, че може и да ни подмине, вече плякаше по канчетата. Отбихме и спряхме да наденем „шлиферите”. Времето се менеше постоянно. Така плувнали в собствен сос изпод дъждобраните, добутахме до 10-тина километра преди езерото. Проверихме GPS-a за къмпинг и се оказа, че има един на около 2 километра от нас. Супер! Тръгнахме по навигацията, която ни изведе на 3-4 кръгови преплитащи се едно в друго и там започна екшънът. Стрелката се чудеше къде да се позиционира и докато се осъзнаеш, вече си пропуснал изхода. Таман се върнеш… И то взело, та преизчислило и те води в съвсем друга посока... Отврат. Криво-ляво, мислейки, че сме в правилната посока, се отделихме на един изход. Заозъртахме се плахо за някакви табели за къмпинга. С ужас установихме, че се качваме на магистрала, а GPS-ът (след като преизчисли за 10-ти път) измрънка нещо от сорта: „Достигане до целта след 34 километра. След 16 километра отбийте в дясно и направете обратен завой!” Е... му майката. Объркахме пътя, а първата отбивка по магистралата беше ужасно далече. Попътувахме си по едни дълги и задушни тунели и на първата възможност слязохме от магистралата. Решихме да се пробваме и да потърсим къмпинги и там където бяхме стигнали, но напразно. Всички възможности излизаха на не по-малко от 30 километра по посоката, откъдето идвахме. Пацо реши да вземе нещата в свои ръце. Поговори си със своята Димитричка и се разбраха тя да го заведе на къмпинг на 1-2 километра от мястото. Много добре! Пацо поведе и след минута се озовахме на водна гара, пристанище. Там GPS-ът ни молеше да се качим на първия възможен ферибот. Ферито таман отлепяше от кея, а пък и първоначалната ни идея беше да обиколим езерото по суша, така че отново бяхме в изходна позиция. След кратък съвет, решихме да се върнем на кръговите, където бяхме объркали пътя и да потърсим първия къмпинг.

Докато излизахме от града, на един светофар с пешеходна пътека, от невнимание или от умора, Илийката така олюля мотора при спиране, форсира двигателя, пусна и краката и аварийните и какво ли още не. Така стресна един дядка на светофара, че човекът не знаеше какво да направи. Понечи да пресича, върна се, реши да предпази бабата с него, отказа се , побегна... А бе цирк. В крайна сметка не се престраши да мине пред Илийчо, даже и при спрял мотор. Любезно му направи знак с ръка „Спокойно” и показа, че ще го изчака на „всяка” цена!!! Преминахме тунелите обратно, оправихме се вече на кръговите и намерихме camp-a. Нямаше бунгала и нещо не се разбрахме за цената. 16 евро на палатка ли беше, 16 евро на човек ли, не помня. Предполагам, че може би поради външния ни вид собственикът се смили над нас и ни даде информация за евтин хотел на близо. Супер! Намерихме хотела, разтоварихме багажа и се върнахме в къмпинга. Там имаше пицария на самия бряг и седнахме да вечеряме.

След малко ровене из I-net, face, mail, последва и горещ душ и се озовах в креват с бели чаршафи и мек дюшек. Това беше и моето разбиране за финал на този страхотен ден.

25.06.2014, сряда, 6-ти ден

Илийката беше станал рано-рано (това е от възрастта, не от нещо друго) и се наслаждаваше на горещата вода и самостоятелна баня. Въпреки, че отдавна го бях чул и бях буден отдавна, изобщо не ми се ставаше още. Някак си от този ден почувствах някаква натрупана умора. Не че нямах желание да стана и да продължа, но все едно ми тежаха краката. Така, както се чувствам непосредствено след като съм събул ски обувките. Мина още малко време, Илийчо „свърши” в банята и докато още по дребни гащи обсъждахме маршрута, на вратата почука Пацо. Погледнахме часовника, беше още доста рано, а пък Пацо обичаше да си поспива, та се изненадахме на ранното му ставане. Впоследствие разбрахме, че още снощи батерията на телефона на Бени е паднала, забравила си е ПИН кода и не могла да го включи после. Пламен настроил аларма на своя GSM (ако изобщо това, което носи Пламен и говори по него, може да се нарече така). Хубаво, ама завалията кара по българско време, такива екстри като автоматична смяна на часовата зона не съществуват и се беше приготвил един час по-рано от часа за нашата среща. Остави друго, но и юркаше Бени да бърза да не закъснеят… Форсирахме и ние подготовката за тръгването, свалихме багажа, пихме кафе, смазахме веригите, а готовият отдавна Пламен имаше време дори да „по”мие моторите на паркинга.

Заредихме на близката бензиностанция, всеки беше останал почти без гориво и потеглихме. Маршрутът минаваше отново през онези кръгови едно в друго, като решихме този път да водя аз. Илийката се нуждаеше от заслужена почивка. Не е много готино да водиш. Следиш постоянно пътя и групата зад тебе, вниманието ти е ангажирано с GPS-а и много интересни неща могат да минат покрай теб, без дори да ги забележиш. Отзад е друго. Караш, където те заведат , наслаждаваш се на пейзажа, боли те за ограниченията…Направо курорт.

Навлязохме ние в кръговите със скорост близка до 0.5км/h и като по чудо успяхме да хванем вярната посока още от първия път. Покрай езерото гледките бяха страхотни.

Явно се намирахме в туристическата част на езерото. Там, където спахме, сравнение с тук, беше по-скоро като някаква промишлена зона. Търсехме място за снимки. Харесахме си малък кей с хубав изглед.

Едва бяхме тръгнали и затова почивката и снимките бяха за кратко. Приключихме на бързо със снимките, заобличахме се, а Великов мерна чешмичка с вода за пиене. Опцията да напълним шишетата с безплатна хубава вода не беше за изпускане. Вода 500ml по тези ширини се търгува за евро-евро и петдесет. Всички пиха, мен ме мързеше да се събличам и отидох само да си напълня шишето. Бях пълно бойно екипиран и си свалих само шлема. Закрачих към чешмата и въобще не отразих факта, че съм с боне. Бонето, с което бях, е доста плътно и има съвсем малък отвор за очите ми.

Почти бях стигнал, като се разминавах с един човечец, който бе сложил ръце на кръста, забил поглед в тротоара и с бавна крачка по сандали се разхождаше по алеята около езерото. Докато се разминавахме, инстинктивно вдигна поглед и си представете какво изпита при вида ми. Изобщо не очакваше да види човек с маска, облечен целия в черно. Отскочи един метър встрани и с вдигнати ръце за самоотбрана и изръмжа нещо на италиански от страх. Неволно дублирах движенията му. Просто не очаквах такава реакция. Двамата бяхме застинали и анализирахме ситуацията. Не след дълго една лека и пестелива усмивка се прокрадна на лицето му. Все още бяхме с ускорен пулс, но и двамата вече знаехме колко смешно е това, което току-що се бе случило. Изплаших човека за няма нищо. Той все пак не пожела да ми обърне гръб. С ръка и думите „Прего, прего” ми посочи от къде да го заобиколя, как да се разминем , все още ми нямаше доверие и ме изпрати с поглед до чешмата. Смеех се с глас и едвам през сълзи успях да разкажа на другите. Продължихме.

Редуваха се тунели, кейове, градчета. Неусетно стигнахме до Бергамо. Вътрешният часовник на Пацо алармираше. Беше време за почивка. За да пестим време, решихме да съчетаем почивката с обяда: 2 в 1. Намерихме и правилното място за това. Пекарна, в която продаваха всякакви тестени изкушения, сладкиши и сладолед. Паркирахме по италиански – по средата на улицата.

Уж щяхме да се редуваме едни да пазят моторите, други да пазаруват... Нищо подобно. Вкупом всички атакувахме заведението. Асортиментът беше голям и беше доста трудно човек да вземе решение какво точно да яде. Всичко изглеждаше много вкусно.

Започнахме с пица, някои нападнаха сладките, а аз повторих със сладолед. Помислих си, че е на самообслужване и започнах юнашки да греба и да пълня една купичка със сладолед. Смаяните продавачки за малко да прескочат тезгяха. Дотърчаха и ми свиха шпатулата. След като ме обезоръжиха, разбрах, че всъщност според размера на купичката плащаш на касата, но не може да си я напълниш ти. Трябва някоя продавачка да го направи. А аз си мислех, че е на грамаж, както при нас. Посмяхме се, изядох си сладоледа за 3.70 € и отново на път.

Гледайки картата къде сме и колко още ни остава, с Илийчо установихме, че може би е щяло да бъде по по-добре да сме се придвижвали до дук отчасти по магистралата. От Комо до Бергамо интересни неща нямаше, те предстояха на езерата. Оставаха ни още доста километри за деня, а времето вече беше доста напреднало. Не бяхме планирали добре маршрута за деня, но нищо, човек се учи, докато е жив. Стигнахме първото езеро Lago di Iseo .

Започнахме обиколка по крайбрежието му, но не след дълго спряхме. Гражданска защита бяха затворили пътя. От дъждовете някакъв тунел се беше наводнил и не можеше да се премине през него. Налагаше се да променим и нашия план. Съветът се събра. Умувахме, чертахме, смятахме и взехме решение. Ако трябваше да се придържаме към първоначалния план, трябваше да стигнем до най-северната точка на езерото Гарда. Имайки предвид времето и километрите пътуването до там, щеше да е на „бегом”. Нямаше да има време за снимки и почивки и въпреки това пак щяхме да пристигнем доста късно. Ние искахме хем да оглеждаме местата където се возим, хем да имаме време да изберем някой хубав къмпинг още по светло. Компромисният вариант беше да изберем нова по-близка крайна точка и да съкратим километрите до нощувката. Харесахме си няколко маршрута, които предварително бяхме обсъдили с Драго и – газ. В крайна сметка тракът се оказа уникален. Малки проходчета с хубав асфалт почти без трафик. Забавлявахме се по пътя и към 16 часа се озовахме на най-южната точка на едно малко езеро – Lago di idro . Бързо намерихме къмпинг. Това за мен бе най-добрият къмпинг, на който съм бил (аз съм бил на общо три ).

Дадоха ни страхотно място, 60м2 на самия бряг.

Струваше 36 € за всички. Ресторанта не работеше, но имаше магазин, от който пазарувахме. Разрешиха ни да ползваме масите на ресторанта, та даже ни предоставиха чинии, чаши и прибори за хранене. Какво повече му трябва на човек? Храна, пиячка, удобно място и разбира се напрежение. Не какво да е, а електрическо напрежение , около 220V . Занесохме една плетеница от консуматори – няколко GPS-a, hands free-та , телефони, зареждачки за батериите на фотоапаратите и т.н. Общо взето липсваха само електрически четки за зъби .

Още докато опъвахме палатките, Бени ни завери с по един италиански „Хайнекен” 600 мл от 2.5 €. Умряхме си от кеф. Бирата ускори процеса по разгъване на палатките и неусетно вече слагахме софрата.

Превъзбудата беше голяма. Времето хубаво, ядене в изобилие, няколко вида алкохол, безалкохолни... Каквото ти душа сака. Глъчката от нашата маса не стихна цяла вечер. Направо гуляхме в сравнение с тамошните къмпингари. След скромна вечеря по караваните, хората излизаха и се лигавеха на по чаша бяло вино цяла вечер. ( На Бени толкова алкохол не й стигаше само докато ни нареже по чиниите от сиренето „Бри” и кашкавала „Ементал” ) Няколко пъти „наздраве” и литровата бутилка червено вино отиваше в кофата за разделно събиране на отпадъци право при стъклата . Така беше честно. А не като други сутрини, когато само констатирахме, че след Пацо и Илийчо не е останал никакъв алкохол. „По”зацапахме свещите, беше много весело. Всеки разказваше някакви забавни истории и времето направо летеше. Не че другите вечери не са ни били хубави, но за мен тази вечер остана по-специална от всички други. Жените от къмпинга бяха много любезни. Раздигнахме си масата, а те ни измиха чиниите. Евала! Така към 12 часа веселяците от BG се оттеглиха към палатките си, с по още една бира за из път. (Палатките бяха поне на 40-50 метра ) BW: Бирата на място в магазина струваше 3.5 евро, а за „take away” – 2.5 евро.

Поседяхме под лунната пътека, на брега на езерото с биричка в ръка поне още половин час. Умората дърпаше щорите и като почувствах,че почвам да не участвам адекватно в разговора, разбрах, че е дошло време за сънчо. Така се бях надрал с бира, че последното шише ми остана до половина пълно пред палатката, а хъркането на Пламен ми се стори като мило блеене на козленце.

26.06.2014, четвъртък , 7-ми ден

Легнах първи, станах първи, всичко си беше на ред.

Правих кафе, щраках с апарата, разгледах картата, но някак си една буца тъга изпълваше гърлото ми. Този ден маршрута ни за последно минаваше през Алпите и този факт много ме натъжаваше. Толкова ми хареса да карам по тези места, че имам чувството, че никога няма да мога да им се нарадвам, никога няма да ми стигне. Планирах трака и подсъзнателно се опитвах максимално да отдалеча момента, когато ще се качим на някоя магистрала. Първоначално планът беше покрай езерото Гарда, няколко pass-а за последно и газ да спим около Венеция. По-късно оптимизирахме плана. Щяхме да съкратим малко от Алпите за сметка на повече изминати километри. Подминаваме Венеция, пресичаме Словения и се наслаждаваме на средиземноморския полъх в Хърватска с евтино спане и традиционна скара.

Събрахме катуна, платихме на лелките, сбогувахме се и възпламенихме техниката. Заредихме. Обикаляхме Lago di idro, пътят е чудесен. Отвори ми се каране и избързах малко по завоите. Харесах едно място за поочивка край пътя и спрях за да се изчакам групата. Проверих катрата, малко снимки и пак газ.

След час каране се озовахме на една специална тераса, само за снимки.

Намирахме се на най-северната точка на Lago di Garda. Всичко беше като нарисувано, много ни хареса! Изобщо, явно много ме привличат места, където водата граничи с огромни стръмни планински масиви. Някакви немци там се чудеха от къде сме. Само регистрационния номер на VFR-а е с щампа BG, та се наложи да им обясним. Повечето хора се оцъкляха след думите „from Bulgaria”. Не знам какво, струваше им се далече ли, що ли? Както и да е. Продължихме по макароните на горе на долу и си стана време за обяд.

Чао, Алпи, доскоро! Ще се върна пак!

Очаквано, веднъж се объркахме по пътя. Магистралата беше чисто нова и липсваше на нашите карти, навигациите караха направо през полето . Нищо. За сметка на това заредихме за 1.86 €/1L и платихме по 19 € за 200 км по магистралата. Nice, a? Преминахме през Словения и се докопахме до Хърватска. Там на човешки цени „по”сипахме бензин и се отправихме към Опатия. Отивахме на място, което Асен и Великов бяха открили и посетили преди време, при някакъв чех. Бързахме, а времето се мусеше. Ту прикапваше, ту спираше, ту слънцето си проправяше път през облаците. В крайна сметка се добрахме до хотела сухи. Опатия се намира в залива точно срещу Риека, където по това време, както вече виждахме, се изливаше страхотен дъжд.

Настанихме се и тримата, аз, Бени и Пацо се отправихме на разходка по крайбрежието.

За Илийчо това не представляваше интерес, бил е друг път тук и любезно ни предложи в това време да отскочи до местната „Била” да напазарува за вечеря.

Прибрахме се и що да видим? Вечерята – сервирана, бирата – охладена... Великов се беше потрудил безрезервно за нашия комфорт. Угощението започна.

За половината от парите, които давахме по на запад, тук обилно вечеряхме и направихме сандвичи за следващия ден. Чудно, чудно! Преяли и препили, ползващи free wi-fi , доволни, с усмивка на лице, положихме морни телеса в хоризонтално положение.

27.06.2014, петък, 8-ми ден

Пак бях първи сутринта. (Бях се и предал първи вечерта ) Един душ и се заядох с кафеварката. Средно си правехме по три-четири кафеварки на сутрин. Половината изпивахме, а останалата част носихме в термос за изпът. Привлечени от аромата на кафето, скоро всички се размърдаха.

Стегнахме багажа, намазахме сандвичите и започнахме да рисуваме завоите по адриатическото крайбрежие. Всичко беше ясно, един час или 100 километра и почивка Мазен асфалт, обли бързи завои, слаб трафик , 20 градуса... Друго да ви казвам ли?

Последваха традиционните задължителни почивки....

За обяд намерихме поостарял и западнал хърватски курорт.

В месното заведение на плажа успяхме да сменим 10-15 евро за куни. Така си напазаруваме от близката бакалия студени безалкохолни и обелихме по един сандвич. Не се бавихме много, температурата се покачваше още повече и вече беше нетърпимо горещо. Драго ни беше писал във face-то да посетим национален парк Krka и да спим в Трогир. Оглеждах се за табели. През този ден до момента моята Димитричка ни преведе през страхотни второкласни пътища без никакъв трафик. Беше удоволствие да се кара. Подминахме табелите за парка. Вече беше станало късно да го посетим. Включихме се на главния път и се озовахме над морето между Сплит и Трогир. Откри се и страхотна гледка и възможност за снимки от една отбивка до пътя, която ние пропуснахме. Направихме обратен на пътя. Е, аз не съвсем . Наклонът на пътя беше доста голям, моторът ми нещо натежа, ръцете и краката нещо не издържаха и в миг се озовах полегнал на пътя. Няма какво да се каже. Явно бях уморен и подценяването на всяка дори елементарна ситуация беше опасно.

Фазера си почиваше точно по средата на двете ленти. Пътят беше абсолютно прав и от прииждащите коли гледаха с недоумение, без да могат да си обяснят, как съм успял да падна точно там? Никой не остана безразличен и всички си предложиха услугите за помощ. Пацо и Илийката ми помогнаха да вдигнем набързо мотора. Моторът вече беше във вертикално положение, от падането се беше задавил и оставаше само да мине малко време, преди да запали. След минута и това стана. Акустирахме на „терасата” за снимки и кадрите започнаха да се нижат кой от кой по- добри.

Не казвайте на никой, но от време на време, когато Илийчо искаше да почине, Пацо взимаше VFR-a, а Бени го возеше на FJR-a.

На същото място направихме и справка с GPS-ите за близките къмпинзи. Аз бях направил списък от няколко, които ми бяха харесали в net-а. Имаше съвпадение. Единият беше на 2.5 км. от мястото и се запътихме на там. Намерихме го лесно. Беше на самия бряг. Последваха малко въпроси на рецепцията, разходка с моторите из къмпинга, за да си харесаме място и крайната точка за днешния маршрут беше вече факт. По време на разпъването на палатки се редувахме да ходим до ресторантчето за бира, където бутилираната бира беше само безалкохолна??????!!!!!! Намерихме решение и на този въпрос. В едно ПВЦ шише от безалкохолно си поръчвахме по 4 алкохолни бири наведнъж.. . Така единственото неудобство беше, че си обърквах мярката и неусетно премрежих поглед.

Организирано отидохме за по една първа морска баня. Водата беше доста студена, а и аз не възнамерявах още да изтрезнявам. Великов и Пламен обаче бяха на друго мнение.

Далдисаха и двамата. Чувствах се като на състезание по синхронно плуване. Участниците се раздадоха. Какви ли не маймунджилъци правиха, само и само да привлекат обективите на публиката – аз и Бени .

Първоначалната еуфория премина и позамръзналите спортисти посетиха брега. Беше си студено. Зърната им бяха станали като фасове на „Боро 100” пакет. Илийчо прекара доста време в игра с „лешниците” и подръпване на „ маншона”, докато установи, че всички атрибути са си по местата.

ОблЯкани официално, натокани и нацъкани по послиедно, нафъскани с парфун, седнахме в пицарията в къмпинга. Лелките там бяха пак толкова учтиви, като ни разрешиха да ползваме контакта, ама им бил само един свободният... Споко... Това вече беше играно... Последва плетеницата от консуматори с нашето разклонителче.... . Поръчахме си пица и бира и нападнахме. Поне на мен тази пица ми хареса много повече от италианската на Комо. Започна и обсъждането на утрешния маршрут. Едни смятаха километри и часове, други си смятаха алкохола, мани, мани всеки със своите задачи. Накрая взехме твърдо решение да се приберем през Черна гора. Избрахме маршрут различен от миналогодишния.

Кухнята обяви, че вече събира последни поръчки, преди да затвори, а сервитьорите помолиха да си платим сметката.

По пътя към палатките вдигнахме голяма дандания. Бяхме „почерпени” , всичко ни се струваше адски смешно, разказвахме си какви ли не историйки с неочакван край. И всичко това пред възмутените погледи на мирно и тихо къмпингуващите хорица, които си седяха пред караванките и загърнати с по една жилетка или нещо друго я четяха книжка, я играеха на карти в малки и тихи компании, осветени само от соларни лампички. Слава богу никой от нас не се би в гърдите с думите: „Булгар, булгар...”.

Пацо нали е класик, мисля, че си допи пред палатката с уиски, а аз се трупирах отведнъж. Беше доста горещо, спахме почти голи и досадното увиване в тесния чувал го нямаше . Това за Илийчо не важи. Неговият чувал е n-пъти XXL и е толкова голям, че заема един цял страничен куфар. Отделно, като води семейството на пикник, го взима вместо одеяло... (поне 15-16 квадрата е).

28.06.2014, събота, 9-ти ден

Сутрешната програма вече ви е позната с изключение на йога упражненията на Пацо.

Комбинация от 2-3 кафета и няколко енергийни напитки го поддържат в кондиция през целия ден. Сгънахме палатките, платихме и се отправихме на път. Тази част от пътя я бяхме карали миналата година с момчетата, та сега някак не ми беше интересно, трябваше само да отметнем километри. Лека-полека (трафикът беше ужасен, все пак е събота) се придвижвахме и стигнахме границата с Босна, там, където имат излаз на морето. Морската им ивица не е много голяма, но все пак намерихме заведение за почивка и обяд, та да можем да разказваме после, че сме обядвали в друга държава . Курдисахме се в заведението и мернахме на съседната маса много вкусно изглеждащо ядене. Скоростно си поръчахме от същото. Телешки котлети с гарнитура. Докато дойде поръчката, метнахме и по един сладолед – топката: евро, евтинийка.

Бени се беше полакомила с две топки (по навик ), беше доста топло и срамежливото й близане не беше достатъчно, да не се разтече сладоледа в ръцете й. Пацо получи възможност да ни демонстрира как той се справя с „лизането”. И в тази дисциплина се оказа неотразим. Извади една „набраздена шпатула- език”, раз-два и разполови сладоледа. В това време дойде и манджата. Подготовката за снимка с голямата порция ми даде шанс да отмъкна най-големия котлет , уж ей така, просто между другото .

Беше много вкусно. Хапвахме и се дивяхме на групите туристи с автобуси. Преобладаваха възрастните. Почти наборчета с Веско и ЧоДани... . Всички бяха добре подготвени със сандвичи, поръчваха си само нещо за пиене и обядът им стартираше на мига.

Ометохме чиниите, полафихме със сервитьора, който познаваше по име няколко български фирми за превоз на хора и потеглихме. Влязохме пак в Хърватска. Минахме по моста над Дубровник и се отделихме на север от пътя, за да влезем този път за малко по-дълго в Босна и Херцеговина.

Границата е буквално на пет минути от главния път на върха на планината със страхотен изглед към крайбрежието в низината. Гледайки сградите без покрив, с Великов коментирахме какво ли е било по време на делбата и как ли се чувстват сега босненци. Гледаш морето до теб, ама то някак си е в друга държава, не е вече твое...

На граничния пункт няма една сянка, но за сметка на това почакахме дълго. Провериха ни дори зелената карта и документите на моторите. Докато минем, направо слънчасахме. Веднага след като преминахме, намерихме сянка за почивка и кафе. Пацо и Бени ме помолиха да ги позиционирам върху тяхната карта. Така от интерес, да видят с точност къде сме. Добре де, ама мащабът на картата им беше такъв, че аха малко да трепнеш с пръст, и айде, избягаха 100-200 километра... На 5-6 страници бяха събрали цяла Европа, та даже и бяха захапали май и от Русия и Турция... Ужас.

След почивката и хубавото кафе къртицата напомни за себе си. Инструкциите бяха в Босна да не излизаме много-много от пътя и за това побързахме да намерим някоя бензиностанция. За мое щастие, не след дълго, срещнахме такава. Заредих набързо и за следващите минути на личен кеф и удоволствие няма да ви разказвам. Вече се чувствах празен и лек. Бях се разделил с едно „детско краче” и имах чувството, че мога да полетя .

По пътя ни имаше и полицаи, но в повечето случаи уцелвахме моменти, когато бяха ангажирани с други „жертви” и никъде не ни спряха. Пътят, по който минавахме, беше с лоша настилка. Разликата с пътищата досега веднага се усети. Нямаше как да не ни направи впечатление. За жалост асоциацията ми беше, че вече все повече се доближавам до дома... Качвахме се в някаква планина, а разкриващите се гледки ставаха все по-красиви.

Пацо не пропускаше възможността да хване местна радиостанция и да не чуе новините ... Така с волумето на мах пристигнахме на границата с Черна гора. Илийчо спря пред кабинката на митничаря, но напразно се опитваше да чуе какво му говорят. Не се чуваше нищо друго освен уредбата на Пламен. От сградата наизлизаха униформени да видят какво става. Последва корекция на децибелите и обстановката отново се нормализира. Преминахме бързо и вече карахме по пътищата на Черна гора.

Следваща спирка за почивка беше град Никшич. След това – завой на север. Завой на юг би ни отвел към Подгорица, а там бяхме ходили вече. Този път искахме да минем по горната част на пътя през каньона на река Тара. (Трябва да ги науча тези реки там. Тара, Морача, ала-бала, коя от къде започва, къде се влива, в Шкодренското (?) езеро ли, къде ли.) Почивката дойде по-рано на едно място със страхотен изглед, само за снимки.

Докато почивахме, Пламен разтри VFR-чето на Великов и остана очарован. Тръгнахме и до следващата отбивка – нищо интересно. Нацелихме трака, който търсихме, започнахме едно изкачване, но нещо пътят изобщо не ми приличаше на главен. Беше с гаден асфалт, тесен с дупки и пясък и нямаше други на пътя. В редките срещи с коли и каруци, едва се разминавахме. Напредвахме плахо и несигурно. Реших да избързам напред да проверя наистина ли това е пътят. Грешка нямаше. И картата, и GPS-ът показваха, че сме в правилната посока и друг път няма. Освен това, към тези притеснения се прибавиха и притесненията на Пламен. След последното ни зареждане, моторът му се държеше странно. Не поемаше веднага, като му подаде газ, прекъсваше, кихаше, кашляше и най-гадното: в острите завои с ниска скорост на ниска предавка, направо му гаснеше. Не само, че беше дискомфортно за каране, но от един момент си стана и направо опасно. (Този проблем не изчезна до края на пътуването. След завръщането ни в София, Пламен какво ли не провери и какво ли не помисли да ремонтира. В крайна сметка се оказа, че клемата на акумулатора му се е разхлабила и не е давала добър контакт. Колко лесно решим проблем? Само някой да се сети!)

Беше към 16:00. Все още ни оставаха около 150 километра до крайната ни цел, Мойковац, и честно казано започвах да си мисля че това е mission inposible. Но ето че скоро се включихме на път с перфектна настилка, широки ленти и все пак някакъв трафик. Не кой знае колко голям, но все пак оживен път. Отбихме за почивка. За разлика от вчера, когато аз бях доста уморен, сега Великов береше душа в тази роля. Явно за всеки, всеки ден беше различно. Аз се бях мобилизирал и ми се струва че можех да мина още 200 километра, но Илийчо откровено искаше екскурзията за деня вече да приключва. Бени ни черпи от Пацовите дъвки, които бяха вече на привършване, пихме водичка и след 15-тина минути всички се почувствахме вече доста по-бодри. Отвори се и каране. Пътят предлагаше чудесни условия. Перфектен асфалт, нова маркировка, бързи завои, тунели... Но след малко останахме без път по GPS-ите. Явно участъкът беше чисто нов и не фигурираше нито на моята, нито на навигацията на Илийчо. С това трасе очевидно бяха поизправили завоите на каньона и дължината на пътя до крайната точка по-рязко намаля. Стъпвайки на познат за GPS-ите път, преизчислиха и установихме че ни остават едва 60-тина километра.

Пътя ни преведе през някакъв техен зимен курорт Zabljk. Приличаше ми на Боровец. Малки комплекси с еднофамилни къщички с остри скатове, всички еднакви.

На една права, голяма и дълга улица в населеното място, изобщо не видяхме полицаите, които бяха разположили на една тринога поне 5 килограма оптика. Извадихме късмет. Или не им се занимаваше, или не знам. Карахме с 70+ при ограничение 50км/ч, а те само ни направиха знак с ръка „по-бавно, по-бавно” и ни пропуснаха по пътя. Продължихме. Спуснахме някакви готини завойчета и се озовахме в низината. Посрещна ни указателна табела, че аджеба вече сме в каньона.

Снимки пред моста, Бени – по цигара, Пацо оглежда мотора с надежда да открие повредата, която му разваляше кефа от карането. Не след дълго продължихме. До Мойковац оставаха 40 километра и пътьом с Великов решихме да започнем да се оглеждаме вече за място за спане. Подминахме един къмпинг на реката. Беше все още високо и не беше изобщо топло, пък и като последна нощ от нашето пътешествие, всички май предпочитахме да мързелуваме в някой хотел. След 20-тина километра каране, на един огромен ляв завой, мернах в далечината, малко по- навътре някакъв комплекс. Ляв мигач и всички след мен!

Посрещна ни управителят (младо момче), с когото от самото начало се разбрахме просто чудесно. Обяви ни 35 евро за стая, разведе ни по етажите на сградите да си изберем къде повече ни харесва. Обеща по нещо вкусно за вечеря и не на последно място ни обърна внимание, че ще бъдем единствените му гости в комплекса за вечерта. Офертата изобщо не беше за изпускане. Топла вода, уютни стаи, ресторант, работещ само за нас. А и междувременно Пламен го убеди да вкараме моторите направо в заведението.

Така на лягане само бръкнах за четка и паста за зъби, бельо и зарядни и оставих мотора натоварен и готов за последния ден от тази екскурзия.

Без да се бавим, запоръчвахме едни бири, едни дюлеви ракии, телешки супи, пъстърви, пилешко... Не можехме да се спрем. Бяхме си направо гладни и жадни. BW: За разлика от Словения, в Черна гора телешката супа е уникална. Навсякъде, където съм я ял, я приготвят по един и същ начин и е ужасно вкусна. Управителят лично ни сервираше, но без да иска, притесни Пацо. Оказа се, че поръчаните от нас две дюлеви ракии за отскок бяха по 30 мл. Пламен се чудеше шегува ли се младежът, или пък е някакъв местен обичай за добре дошли. Уточнихме и този въпрос. Там мерките за алкохол бяха различни (за Пацо направо смешни). Уговорихме се, като Пламен вдигне ръка да поръчва, момчето веднага да носи от тези мерки по три в една чаша. Така количеството в чашата на Пламен беше почти толкова, колкото беше свикнал, а пък управителчето щеше да си спести бая курсове и разкарване до мокрия бар.

Някъде още по средата на вечерта, след поредната високо вдигната ръка с празна чаша на Пламен, хората донесоха вместо две, три чаши и последва обяснение. Илийчо и Пацо бяха изпили всичката налична дюлева ракия и количеството останало за третата чаша не отговаряше на никакви мерки, та по този повод заведението черпеше. Последваха усмивки от двамата алкохолни атлета, но се прокрадна и леко безпокойство. На какво ли да продължат? Като едни истински класици решиха да затворят шампионата с бира на корем. Толкова бира бяхме изпили (включително и аз), че докато я изпикаем, щяхме да сме станали за бръснене... Разплатихме се и уточнихме менюто за закуска. Беше включена в цената на нощувката. Едва- едва се затътрихме до стаите. Илийчо се оказа като нивелир. В момента, в който почувства, че е в хоризонтално положение, нечовешки рев раздираше вече стаята – Великов вече спеше. Аз пък необезпокояван от никого се напарих едно хубаво в банята (не знам защо ми се пикаеше нон-стоп ), завит до гърдите, обърнат наляво и с лека усмивка (като по устав в казармата) отнесох плувката. Така се бях отпуснал, така умората бе завладяла цялото ми същество, че изобщо не ми пречеше раздиращият се от хъркане в този момент г-н Великов.

29.06.2014 неделя, 10-ти ден

Утрото за мен настъпи много бързо. Все едно току-що бях заспал, а вече беше светло. Събудих се сред пара, излизаща изпод вратата на банята, където Илийчо си правеше сутрешния тоалет. Гледката през прозореца на спалнята беше разкошна.

Само липсата ми на техника и умения в правенето на снимки е пречка да ви пренеса там. Бяхме между две възвишения, точно до извиращата река. Оправих се набързо и отидох да проверя семейство Пацови дали след вчерашния алкохолен маратон могат та изпълнят уговорката за ранно ставане и заданието за деня. Още една предпоставка за съмнението ми беше денят и датата. Петровден – 29.06.2014. Бени и Пацо имаха годишнина от сватбата и с Илийчо си мислехме, че Бени може да го е подпукала още от сутринта със съпружеските му задължения. Така и си беше. Ако задълженията бяха да дъни като банциг, а жена му да събира багажа, то той се справяше чудесно, направо като за годишнина. Иначе Пацо си е сгоден човечец. Спи си и на никого не пречи. Позата, в която се намираше, отлично разкриваше гледка към ходилата му, където наистина се забелязваше, че има останали бодли от някакво морско животно. Предишния ден, като се къпаха в морето, Пацо се оплака, че е настъпил нещо в морето, което го е уболо и си го „по”боляваше петичката. С бъклица и дрян събудихме уболата се „принцеса”. Последва познатото: за миг се облече, разтърка очите и почна. Бил гладен, нещо му се пиело, щял да ходи на стрелби.......... и нон-стоп : „Бени, къде ми е това, Бени къде си сложила онова...”. Еййй добре, че тази женица знаеше всичко. Без нея е за никъде. Не след дълго вече бяхме на външните масички до рекичката.

Момчето от снощи вече правеше кафетата и след силата, която ми даде първата глътка, отидох да пощакам реката. Връщайки се, видях момчетата да оседлават. Спрей за верига, куфари, почистване на визьорите... обичайните сутрешни приготовления. Включих се и аз.

Може би пропуснах да отбележа до тук, че работата ни в екип на това пътуване много ни спореше. Някак нещата се случваха от само себе си, всеки помагаше на другия с каквото може, без да очаква нищо определено в замяна и тази непринуденост ни караше да се чувстваме хем свободни, но и хем ангажирани с грижа за другарчето. Най-много обаче го отнасяше Пламен. Не че аз и Великов се скатавахме, но по-често ние двамата бяхме в ситуация да ни се помага. Пламен търсеше начин постоянно да ни съпортне, дори и при най-малка нужда. Евала. Удоволствие е да споделиш пътуване с такъв човек. Това ти дава увереност, сила и оптимизъм. Каквото и да се случи, няма страшно, решение ще се намери.

В това време закуската беше сервирана и вече изстиваше на масата. Побързахме да я приберем „на топло”... Благодарихме на всички за гостоприемството, за проявеното отношение към нас, специално се сбогувахме с управителя... Сречан пут, ала-бала ... Моторът между краката, осевата линия отляво, канавката отдясно, трета, пета,....... както се досещате, вече пътувахме.

Мойковац ни се стори доста близо. Заредихме още на първата бензиностанция. Така поне мислехме да елиминираме проблеба с мотора на Пламен, ако беше от горивото.

Миналата година, при предишното пътуване бяхме минали по този път, както и предстоящият ни маршрут до дома. Тогава обаче валеше здраво, беше доста студено. С сега нямаше нищо общо. Пейзажи...Красота. А бе на мен в Черна гора си ми харесва много.

Рисувахме завоите по планината и хоп, мина един час. Търсехме място за почивка. Тук ли, там ли? Бяхме в някакъв започнат, недовършен и изоставен планински курорт. Навсякъде имаше само сгради на груб строеж, а малкото завършени заведения бяха затворени. За сметка на това обаче, тези с оптиките (полицаите) не почиваха. Същият сценарий като вчера... Пак ни простиха и се правеха, че дори не ни забелязват, въпреки че бяхме отново поне с 70+ в градски условия. Малко след полицейския пост видяхме работещо крайпътно заведение. Седнахме уж само за по кафе. Аз след кафето повлякох крак с телешката супа и другите да не видят нещо... Обядвахме и си починахме. Сръбската граница ни чакаше наблизо. Митничарите там бяха много „любезни”. Попитаха ни дали сме ходили да „поебеме”. Илийчо въртеше глава, по всичко личеше, че не разбира какво му говорят. Митничарят се пробва няколко пъти, но Великов беше твърд. Като видя, че нищо не излиза, митничарят се провикна: „ А курац разбираш, а?”. Илийчо потвърди. Тогава вече му върнаха личната карта. После минах и аз. Всичко се повтори. Явно човекът си имаше някакъв репертоар за мотористи, който беше задължителен. Пламен и Бени също преминаха и вече се движехме в Сърбия.

Пътят си стана нормален. Дупки, пясък, кръпки... и т.н.

Първоначално пътят върви успоредно с границата на Косово. Има разклон, на който трябва да се внимава, наляво продължава в Сърбия, а през десния ръкав за минути се озоваваш на косовската граница. Завихме си ние, с мигач, културка, и тъкмо ускорявахме и зад една голяма скала до пътя, хоп, „Добър ден” –чичко полицай. Спря ни всички. Искаше всичко. Каквото имаме за легитимация и удостоверяване на собственост върху движимо имущество, да се вади!

Още не си бях свалил бонето и полицаят ме почна: „Откъде сте?”. Викам му: „Бугари, бугарско...”. „А от къде идете?”. „ От Черна гора, преди малко влязохме в Сърбия, прибираме се към дома.” Мерна ми той личната карта и веднага ми направи жест с ръка да спра с разсъбличането и че всички можем да продължим. За какво ни спря? Очакваше да сме от Косово ли? Или поне от там да идваме? Не чакахме втора покана и приведохме колелата в движение.

И като настилка и като местност за преминаване, от тази точка до град Рашка , пътят е отвратителен. Криво-ляво, минавайки през град Нови пазар се добрахме до разклона за Копаоник и от там газ нагоре по макароните, любимите на Илийчо .

Първоначално един Civic type R нещо се надуваше пред „Белия лебед”, но това трая едва няколко завоя. Великов го прескочи като дете тиква и отново хоризонтът очакваше него пръв.

Аз избързах малко и „по”слайдих по завоите. Спрях малко преди върха, да направя по някоя снимка на юнаците в движение.

Те не закъсняха много и така се събрахме за почивка. Последва кратко суетене къде да се разположим.

А той си мислеше, че нещо не бил сложил хубав бензин и моторът му не вървял....

Опаковахме се и потеглихме.

Oтново дойде време за гориво. Разпитахме момчетата от бензиностанцията за печено прасенце. Това беше желаното меню от Пламен и Бени за празничния обяд. Искаха да почерпят по случай годишнината от сватбата си. Той беше уцелил сгодна женица, а тя – благ мъж. Страхотна двойка са ей. Пак го казвам, ако се наложи и ще го потретя... . Момчетата ни упътиха към правилното място за прасенце в Сърбия. Беше ни точно по път След 17 километра пристигнахме, седнахме и поръчахме.

Само Пламен имаше някакъв малък проблем с водата в тоалетната (ако иска, той сам ще разкаже ).

Донесоха ни мръвките, ммммм... Облизахме си пръстите. Беше много вкусно. Бяха се подготвили добре...Запомнихме им празника с добро. И така в шеги и закачки, време да минава, лаф да става, ни поканиха пак да им гостуваме за някой празник. Дори и без подарък явно бяха останали доволни от мен и Великов като гости.

Маркирахме точката на GPS-ите като „прасенце” и преяли се метнахме на моторите по пътя към дома. До границата с България няма нищо за разказване. Познатия ни от миналата година скучен път. Стъпихме на родна земя и направихме една снимка по сценарий.

Отбихме на Shell-а. Чувствах се много тягостно.Всичко свърши.

Предстояха да бъдат изречени думи, които щяха безвъзвратно да сложат край на тази наша авантюра. Отлагах този момент до край. Говорех по телефона, оглеждах паркираните мотори, а кафето, което Пламен взе, влизаше бавно и мъчително. Дори се опитах да подхвана тема за нов маршрут и следващ трип! Наистина сякаш буца надуваше гърлото ми и се бунтувах между радостта, че сме на родна земя и сме се прибрали живи и здрави, и скръбта по предстоящата раздяла. Не зная дали ще мога да предам чувствата, които изпитах тогава, надали съм толкова умел с думите и белия лист, но повярвайте ми, без да съм говорил конкретно по този въпрос с Илийчо, Пламен или Бени, съм сигурен, че чувствата им са били сходни.

Това беше! Искам-не искам, всичко свърши.

Кога бяхме на Глоса, кога минавахме Стелвио? Ами бурята, която ни връхлетя в Мерано... Къмпинга на езерото Ди Идро... Това беше вече минало. Всичко ми беше в главата и някак 60-те километра от границата до София не бяха достатъчни да поберат спомените. Анализите предстояха. Равносметки, изводи разкази... Уж достигахме крайната точка от програмата за деня, а пътищата ни се разделяха. До вчера бягахме вечер от Пацовото хъркане, а от сега знаех, че ще ми липсва. Ами Илийчо? Кого ще наглеждам по бензиностанциите дали има нужда от помощ? Какво ще слушам в шлема, ако не неговото сладко пъшкане и свирукане от време на време. И последно, но не на последно място, Бени. Нямаше нещо, в което тя да не се включи пълноценно, нямаше нещо, от което да измрънка, да се разсърди или да се нацупи. Изключително търпелива, тактична и с чувство за хумор, което беше необходимо за оцеляване в нашата понякога вулгарна мъжка компания.

Аз съм много доволен, формата много ми хареса!

Малко статистика:

4100 километра, 10 дни, 7 държави, незабравими моменти и приятели за цял живот. Благодаря ви много!

За мен беше чест и удоволствие да споделя тази част от живота си с вас. Искрено се надявам това да се превърне в традиция.

Спирам до тук, че май ще стане прекалено сълзливо....

Благодаря, че проявихте търпение да стигнете до тези редове. Ценя високо усилието ви и се радвам, ако съм успял да ви пренеса поне за малко на местата, които посетихме и да ви направя част от нашата команда,нашите вълнения, премеждия и преживявания.

Надявам се да не съм обидил никого. Ако все пак съм засегнал някого, било е неволно. Нека приеме моите най-искрени извинения.

Чао и до нови срещи!

Всички снимки